Диана Апостолова, психолог   - Работи в НЦСР, филиал Поморие – Център “Свети Георги”

Шумът около Могилино продължава да е много голям. Първо  филмът, който скандализира цяла Европа, като  показа живота на децата с увреждания в един социален дом в България. Сега масово се заклеймява отказа на жителите на квартал "Средна Кула", протестиращи  срещу настаняването на тези дечица в защитени жилища. Русенци отказват диалог и ултимативно заявяват, че няма да допуснат това да стане. Това е тяхното разбиране за живота.Тези хора имат право да изразят своето мнение /нали живеем в демокрация/. И защото хората са различни, точно затова я има и толерантността. Затова и аз не бих могла да направя каквото и да е оценъчно съждение по повод на тяхното решение. Но бих се опитала да поразсъждавам за предразсъдъците и стереотипите на българите по отношение на хората с увреждания. Така всеки, ако пожелае, може да се замисли за себе си и своето отношение към по-различните от него.

Различията между хората не са само във физическото състояние, те могат да се дължат на характера, възрастта, пола, етническата принадлежност, религията, финансовото състояние и др. Приемането на другия човек, такъв какъвто е, предполага добро познаване на психиката и ресурсите на другия. Самото разбиране на това, че човек може да се променя, да се държи по различен начин и да проявява разнородни чувства в различни ситуации служи за предпазване от формиране на стереотипни нагласи. Обикновено първата реакция на човек на изказванията и действията на другите хора е незабавна оценка, а не разбиране. Затова приемането на другия е сложна задача. Тя е изпълнима за  хората, ако са овладели умението да бъдат емпатични, толерантни и търпеливи. Толерантността не означава липса на всякаква критичност, а предполага баланс между критичност и доброжелателност.  

В голяма част у българите може би все още съществува социалната стигма, като вид клеймо към непривлекателните,  външно отблъскващи хора, пък били те и деца. Никой не може да избере къде да се роди, как да изглежда, кои да са му родителите. Човек се ражда такъв какъвто е. Обикновено срещата с увреден човек създава дискомфорт и предизвиква желание за избягване на контакт. По този начин може би хората без увреждания увеличават чувството си за господство над себеподобните, дистанцирайки се от групата на хората с физически  или психически увреждания. Русенци изказват своя “предразсъдък”, което означава, че става въпрос за заключение, направено преди да  се разсъди, преди да се получи информация, преди да се опознаят тези деца. Използвайки предразсъдъка човек няма нужда да разсъждава – той вече има готов отговор за дадена ситуация.  

В  случая има използване на набор от черти, трайно прикрепени към дадена категория хора. Чрез стереотипите се групира информацията, достига се до заключение. А стереотипът съдържа в себе си готови заключения. Тогава обаче сме застрашени от възможността да попаднем в някои много често срещани клопки. Това означава да си изградим погрешен стереотип.

Една  от най-често срещаните грешки е, когато правим нашите заключения от информацията, която се набива най-ярко в очи. И обикновено най-ярко се набиват в очи не най-съществените признаци. Например хората с увреждания, ползващи инвалидни колички – това което най-много ни прави впечатление при срещата с такъв човек е именно инвалидната количка. Едва след по-продължително общуване започваме да опознаваме характера на личността. 

Други често срещани предразсъдъци към хората с физически увреждания в българското общество са, че пред хората с увреждания няма перспектива за развитие, че те са силно ограничени, както във физическите, така и в умствените си възможности.  

Предразсъдъците към хората с увреждания са залегнали и в основата на използвания дълги години в България медицински модел на инвалидността, който е  ориентиран към увреждането – акцентира се върху увреждането, поради което то става определящо за човека. Третира се не човекът, а увреждането. Приема се, че проблемът може да бъде решен само от специалисти, чрез специални действия, в специална среда. От това разбиране идва и стремежът към изолация – тези деца да се затворят в специални  домове, някъде по възможност извън градовете.

Други общества са възприели социалния модел, който е свързан с подход, ориентиран към човека и който се разграничава от практиката на изолация и социална дискриминация на хората с увреждания. При него вниманието е насочено към човека като фактор в системата, която включва него самия – с нуждите и възможностите му, близкото му обкръжение и социална среда. Определящи са личните особености на човека и особеностите на системата. При този модел на индивида се гледа като на ЧОВЕК с увреждане. Усилията са насочени към това да се развиват способностите на човека с увреждане за осъществяване на връзка с всички останали елементи от нея.

От моята ежедневна практика съм разбрала, че най-важното е да се приеме човека с увреждане като равен, защото той е именно такъв.Тогава и общуването става съвсем естествено. Хубаво би било да се подхожда възможно най-адекватно, според нуждите, потребностите  и най-вече потенциала на хората с увреждания, а те имат голям потенциал и много висок дух. А децата с увреждания са като всички останали деца, имащи нужда от нашата любов и подкрепа.